Така прабългарите си извоювали авторитет и първенство сред местните племена – гяури, мутри, роми, рокери, помаци, наркомани, македонци, тракийци (бежанци от Беломорска Тракия), левскари, цигани, реститути, шопи, седесари, нестинари, скинари, скаути и пр. Обединили ги, основали нова държава и пристъпили към формирането на аморфна осреднена класа. В името на общото дело те най-бързо се претопили. Оставили името си, но от езика им се запазили не повече от десетина думи. Което наред с нова обединяваща религия, наложило приемането и на нова писменост.
Но за това те нямали знания и опит, макар да се опитвали да си отбелязват едно-друго с черти и резки по дърво и камък, та се обърнали към еврийския император. Той им пратил двама учени братя – Кире Библиотекар и Мето Друнгар, които най-напред създали някаква гаргарица, но тя била много сложна и не се възприела. Тогава братята се върнали при императора и заедно се посъветвали с най-учения му довереник Фотокопий. Решили направо да пригодят еврийската азбука, но по-напред да я експериментират в друга област от империята, защото потомците на прабългарите, бидейки все същите варвари от кол и въже, не били много схватливи. Двамата братя заминали за Ливадия и се заловили за работа. Но се оказало, че църквата на Източна Еврия имала разпоредителни права от минали времена над тази част от империята и не пожелала да се занимава с другомайчини езици. Тогава двамата учени братя направо отишли в Прабългария, внедрили там азбуката, но пак ударили на камък, защото все се налагало да правят някакви промени. И ето, вече повече от хиляда години, мине–не мине някое десетилетие, и току се прави писмена реформа.
Покрай цялата тази работа трудно било да се напише и окончателна история на прабългарите, защото те все се запилявали нанякъде по света, мешали се с други и сред техните потомци възниквали спорове къде са били, какво са правили и какъв е произходът им: славяни ли, мирмидонци ли, скити, хуни, тюрки, пелазги ли, етиопи, шумери или кумани, даки ли, илири, ази или хазари, казаци ли, кутригури, оногундури, именци или гяури, кимери ли, чуваши или пеласги, капанци, казълбаши или трибали, каракачани ли, бургури, бугари, бурджани или бургуджии, сармати, софиянци или провансалци, пеонци, мидийци, лидийци, партийци, електоратници или лук(ан)ови глави, юпита или власи, варвари или бербери . . .
Ядосани от тази несигурност и бъркотия, и особено в моменти на орязване на социалните придобивки, мнозина напускат Прабългария и тръгват накъдето им видят очите. След време техни потомци се завръщат да видят какво е станало и току се загнездят в някой „Ъгъл” на империята, докато им се удаде случай да изскочат и да заявят претенциите си. Четат притчата за блудния син и може би си мислят, че трябва да ги посрещнат като него с колене на волове, прасета и кокошки, защото са се сдобили с познания и опит за света, които могат да вложат като „стратегическа инвестиция” в Прабългария, но и останалите в нея не са стояли и чакали тъкмо тях; да им казва някой си какво да правят.
В различни вариации историята се повтаря през 1300 години, а в „последните времена” – и по-често. Писмени и археологически свидетелства – дал Господ . . .
Следват бурно, неудържимо и безспирно „Браво! Бравис-с-симо!” в стила на Джак Никълсън от филма „Вещиците от Ийстуик” и откъслечни викове от публиката: „За Бога, сестри и братя родни, не четете!”
Но аз все пак бих казал: „Четете, четете, когато имате възможност, па учете и децата си! Защото затова Бог е дал и калпавото – за да се научим къде му е мястото и на читавото.”
Ето и още един пример. Днес повечето махат с ръка, когато чуят за тъй наричания вече Болен Лидеров. И ако не издумат нещо хулно, най-малкото правят кисела физиономия. Не са много тези, които тепърва биха се захванали непредубедено да прочетат нещо от него. Трудно вече може да се намери и книжицата му „Основи на българизма”. (Май тези, които я допуснаха със съответната политическа цел, сега тихомълком я прибират и унищожават.) А тя не само в изключително сбит вид доказва(!) древната ни история по синтезирания и от мен по-горе начин, но би могла да послужи и като ръководство за нашите историчари и къртичари (от „къртица”; да не се бърка с ровичарите – от „ровя”, които са потомци на няманярите) през следващите поне 50 години. След това вече нещата ще са на чисто и нататък може да се върви без спънки. Това ще спести много средства и усилия и на двата исторически „фронта” – автохтонци и чуждогонци. Макар да е почти ясно, че „поръчващите музиката” няма да променят нито вкусовете си, нито йезуитско-оруеловските си методи. Само фактът, че президентът-уж-историк Георги Първанов не продума думица по въпроса и остави школските учебници да се пълнят с явни лъжи, следва да е достатъчно показателен.
Не по-малко показателен и за това, че във възрожденските ни килийни училища се е учела по-вярна история от днешната, е фактът, че всичките исторически учебници от онова време сякаш са се изпарили. |
Йордан Йорданов
