Прегледи: 5841 - Коментари: 0
КОНТРОВЕРЗИЯТА Лазар Глаушев с гръцкия наместник

КОНТРОВЕРЗИЯТА Лазар Глаушев с гръцкия наместник

С цел да запозная читателите с централната сцена, с кулминацията на романа "Железният светелник" пускам пълния текст на спора:

„Лазар бе дигнал зелената покривка от голямата маса и бе струпал там всички читалищни книги, около двеста-триста тома, да ги поизчисти и подреди. Много от тях бяха на руски език. Пращаха ги от Русия за читалищата народни люде, които живееха или бяха отишли да се учат в Одеса, Москва и в други руски градове. Сложена бе на масата и една голяма купчина вестници — български гръцки, турски. Наместникът и на това се учуди, като видя и гръцки вестници в това вражеско свърталище. Стори му се, че това, което бе намислил, може би няма да бъде толкова трудно да се постигне.
— Вие често идвате тук, кир Лазаре.
— Да. Когато нямам друга работа. Сега ние в чаршията нямаме много нещо да вършим. Людете са на полето. Дори и аз ходих няколко дни на жътва — усмихна се младият човек.
Наместникът се радваше, че Лазар Глаушев говори доста добре гръцки. И би помислил човек, че гъркът продължи разговора с искрено доброжелателство:
— Защо не се качвате някога горе, при мене… сам съм по цял ден.
— Идвам за малко тук и все има какво да се свърши или да прочете нещо човек. Намислил съм да варосам стените, полека-лека, за няколко дни. Сега е удобно, като никой не идва. Ще светне тук, а нали е читалище!
— О, браво! Такива люде са нужни на тоя поизостанал народ. Има какво да си поприказваме ние с вас, кир Лазаре.
— Има, ваше високопреподобие.
— Нали еднакво мислим доброто на тоя народ и му служим.
— А, не, преподобни отче — отговори учтиво, но твърдо Лазар. — Ние не мислим еднакво с вас и не служим на едно и също нещо.
— Как — подигна и вежди, и рамена наместникът, — нали сме християни и нали тоя народ е християнски /Бел.Д.К. – сега го озвучават „европейци“/? Какво друго може да ни дели? Всички ние сме чада на един и същ баща — това, което може да ни дели, не е толкова важно. Ние му отдаваме по-голямо значение, отколкото заслужава. Заради него забравяме най-важното: единството ни, братството ни в общата християнска вяра и църква. И вършим непростим грях и отегчаваме още повече бремето, с което ни е наказал справедливият наш небесен баща за минали наши грехове, като ни е оставил под иго на неверници.
Лазар избърса с кърпа ръцете си и седна срещу него, на другата страна на масата. Дигна срещу него лице и погледна открито, смело:
— Да, ваше високопреподобие, прави думи, свети думи. Но понякога човек взема думите на истината, за да покрие с тях една неистина. Вие вземате думите на една истина, за да си послужите с тях като с оръжие във ваша полза. Вие и ние: гърци и българи. Говоря за вас — гръцките духовници по нашите места. Вие сте християни, но сте и гърци. А от нас искате да бъдем само добри християни, верни чада на църквата, която е ваша, но не и наша. Да бъдем християни заедно с вас като вас, във вашата църква, във вашето училище, да говорим на гръцки език, защото всичко е в ръцете ви. Да бъдем християни, а да бъдем и славяни, българи, както вие сте гърци, това според вас не е важно, да го изоставим, да го забравим. Ето истината, преподобни отче, ето и лъжата, която искате да прикриете и вие, и всички като вас, да я прикриете с една истина. Светата християнска истина и лъжата, с която искате да ни погубите. Аз ви говоря направо, няма какво да крия, но бихте ли могли и вие да кажете, че нищо не криете от мене?
— Няма да скрия нищо и аз, кир Лазаре — каза с дълбок глас наместникът и се облегна с лакти на масата, да се приближи повече към младия човек. — Вярно е, че ние, гръцките духовници, искаме да ви привлечем към нас, да станете и вие като нас гърци. Вие сте прост, груб народ, овчари, орачи, занаятчии, а на наша страна са всички предимства. Вие трябва да дойдете при нас, а не ние при вас. Ние запазихме всичко наше от миналото. А вие всичко загубихте, пък и нямаше какво много да губите. Погледнете де сме ние с нашето минало, с нашата слава, с нашия език и сега още с нашата патриаршия, която е вселенска, с богатствата ни, с науката ни, та имаме и наша държава отново и от нея ще израсне величието на някогашна Византия. А вие? Запазили сте само грубия си език. Нищо друго. Затова вие ще дойдете при нас и ще станем многоброен народ. Това е за ваше добро и затова ви призоваваме в името на Христовата вяра и църква. Вие нищо няма да загубите, а ще се издигнете до величието на стара Елада. Остава ви само една стъпка, щом сме вече едно по вяра и чада на една и съща църква. Ето и аз ви казах всичко, кир Лазаре — дръпна се назад наместникът с чувство, че събеседникът му няма какво да възрази.
А Лазар едвам го дочака да довърши:
— Късно е вече, отец, но не за нас, а за вас. Тая ваша проповед би заблудила мнозина, но преди повече от двайсет-трийсет години. Нашият народ е вече буден с нищо не ще успеете да го примамите. Вие загубихте всички ваши предимства, а преди това бяхте загубил всички свои християнски достойнства. Вие дойдохте като вълци при нас, а едва ли сте по-добри и към собствения си народ. Опитахте се да хвърлите черно було върху нашето минало, унищожихте книгите ни, отричахте народното ни име. Прости сме, груби, бедни, защото паднахме в тежка беда, а вие дойдохте да я увеличите повече. Ние не ви вярваме и ви мразим. Вие и сами виждате, че всичко сте загубили, и сега идвате към нас в името на Христа. Ще ви намразим още повече заради вашето лицемерие. Науката не е само ваша и ние ще я придобием и за себе си. Няма да дойдем при вас, а ще се върнем към себе си. И ние сме създадени от бога и имаме право да живеем. Ще вървим към Христа по свой път и нашият път е по-прав, по-хубав от вашия. Ще изградим своя народна църква, за да говорим с бога на наш език и да възкръсне с нея и нашето народно име. Погледнете тия книги! Те ще стават все повече. Между тях има и наши, и руски, и сръбски — ние, славяните, сме много милиони. Вие сте като просено зърно спрямо това, което сме ние и което ще станем утре. Не можете да ни съблазните с нищо ваше, ние ще се наситим и ще растем със собствената си кръв. Ние сме по-справедливи от вас: почитаме всичко гръцко, с което наистина може да се гордеете, ще се поучим и ние от него. Научих езика ви и ви говоря сега на него, чета ваши книги. Но говоря на вашия език и чета по своя воля и никога няма да го нарека свой, както искате вие. Будни сме вече и крадецът не ще успее да ни ограби. Виждаме се голи и боси — ще се облечем. Виждаме се в тъмно — ще запалим светилници да ни светят. С вашия народ можем да се разберем добре, но вие ни пречите. Вие, гръцките духовници. Вие искате да ни погълнете, да ни унищожите. Кой изпрати в цариградските тъмници двамата Миладиновци? Те умряха там и двамата. Но — въздъхна издълбоко Лазар — ние ще се браним. Ние вече точим оръжието си, преподобни отче.
— Ние ще ви го отнемем.
— Не. Късно е вече.
— Ах, как се заблуждавате, кир Лазаре! И аз живея сред тоя народ. Колцина са такива като вас сред това безсловесно стадо? Вие оставете него на овчарите му, а помислете за себе си, още не е късно. Едно време, когато бяхте по-малък, бях наумил хубави работи за вас, но Климент Бенков ви грабна от ръцете ми, за ваше нещастие. Можехте да станете голям човек, а сега сте казанджия. Но и сега не е късно, само не отблъсквайте ръката, която може да ви се подаде. Затова и дойдох при вас, кир Лазаре. Пътят към Атина, а това ще рече, към най-хубаво бъдеще, е още отворен за вас и не се отклонявайте по криви пътища, дето ви очакват само изпитания и нещастия. Не се убивайте сам, млади човече. — Ще ви отговоря с божията мъдрост, и то на славянски: „Не о хлебѣ единомъ живъ будетъ чѣловъкъ.“ Нали знаете как е това на гръцки? Аз не се плаша, ако ми е отредено да живея в бедност и мъка. Който еднаж е вкусил от духовна храна и е изпитал нейната сладост, той вечно жадува за нея и я търси. С това, което върша сега, аз храня душата си.
Наместникът бавно се изправи. Сините му очи бяха потъмнели и мрачно проблясваха. Стана и Лазар. Наместникът каза:
— Дойдох, за да станем приятели.
— Люде като вас ни стават приятели не когато идват, а когато си отиват. Напуснете нашия дом, идете си във вашия. Тогава можем да станем приятели.
— Тук е наша земя и няма да си отидем. Преди тук, е била Византия, сега е Румелия, което значи гръцка земя. Само такива като вас, момко, бунтуват и тревожат, мирния народ, но ние ще намерим начин да ви обуздаем.
— Преди малко се опитахме да бъдем искрени като християни, сега вие сте още повече искрен като враг. Ала не можете да ме заблудите, зная всичките ви грехове, преподобни отче.
— Искате да ме прогоните оттук?
— Да. Ще ви прогоним. Не сте дошли за добро деяние между нас. Тук сте чужд, идете си във вашата земя. Това искаме ние: да си вървите. И вие, и вашият владика, всички като вас.
Наместникът се загледа в него мълчаливо, като обмисляше какво да му каже, и сетне тихо продума, с доброжелателен тон, а очите му гледаха остро:
— Млади момко, не дърпайте дявола за опашката.
Той се обърна и без да бърза, си излезе. Лазар го проследи с поглед и видя как изчезна подрасникът му зад вратата. Сега те двамата бяха съвсем наясно.
Радостно, бодро вълнение и прояснение почувствува в себе си Лазар Глаушев след тая неочаквана среща. През време на разговора му с архимандрита на няколко пъти се преплетоха в мисълта му имената на чорбаджи Аврам и Ния. Сякаш и те бяха тук заедно с наместника. И както беше чудно появяването на фанариотина в тая стая, така изглеждаше чудно и тяхното присъствие между тия стени, дето кънтяха бунтовни слова, близу до тия книги, които криеха в себе си друг, чужд за тях свят. Те бяха чужди тук, както и тоя чужденец. Той си излезе като враг, както и бе дошъл, излязоха си и те заедно с него. Лазар остана, скоро ще се върнат тук другарите му и всички, които се събираха около него с жадни души. Врагът остана вън от тоя праг, коварството му беше изобличено, борбата срещу него започваше открито. Врагът — наместникът, Аврам Немтур.
— Ние сме срещу вас, ние сички!
А де беше хубавата щерка на чорбаджи Аврама, де беше Ния?
„Тя нищо не ми е направила…“ — защитяваше я Лазар, защитяваше я от себе си. И гласно промълви в празната читалищна стая:
— Не искам да мисля повеке за нея, не искам… Тя е дъщеря на Аврам Немтур!
Струваше му се, че тя бе останала там, зад вратата, стоеше там и го чакаше.
В борческото му въодушевление имаше една сянка — жива сянка, която постоянно менеше цвета си и по-трудна беше борбата с нея.
* * *




 Потребител:


Коментар: