Прегледи: 180 - Коментари: 0
РАЗДВОЕНИЕ

РАЗДВОЕНИЕ


РАЗДВОЕНИЕ

БЕЗСИЛЕН
днес всеземният ни Разум
скърби-мълчи.
Прогледах в сфинксовата тайна,
погледнах я бездушната в очите!

Замислен,
АЗ - не ще пророня ни една сълза -
при все, че пак скърбя.

Прикрит
и донебесен огън ме гори и пали всеки нерв
потръпва всяка брънка във безсилното ми тяло,
във неуспокоимия ми Разум.
Жигосани
са те завинаги с дамгите на страданието.
Но нищо от това не ме разпада и не ме убива.
Не ще пророня ни една сълза - при все, че пак скърбя.

Каква безсилна дума!
Тръпнея в демоничната си скръб,
защото пред непостижимото човекът става демон,
а демонът не плаче, само тръпне в ярост кръвна.
Отплуваха – е видно - достойнството и нежността
с последния отплуващ кораб,
залезе истината, скрита в жълта слуз,
и ще доплувам ли Аз някога до оня бряг,
където може би стои на пристан корабът.

Разтърсен
за моята, за нашата Родина-Майка,
умираща,
измъчена,
предадена,
излъгана;
за себе си, за всички,
за всички неживяни радости,
за всички невидяни живи красоти
не мога стъпчица да мръдна в тъмнината.
Тъй мракът ме поглъща гъст и мрежест,
бавно ме влече надолу, някъде надолу!
Поглеждам - пълен, всеотчайващ мрак.
Какво ще видя в тази глуха тъмнина?
Какво да свърша, какво от зло в добро да променя?
Безсилна сила ме гнети, човеко!
И чувам Прометей във себе си:
О, небеса, паднете!
Потъвай вдън земя, Земя!
Хора, познайте силата на своя гроб –
натам, натам е пътят ви Единствен.
Узнах го Аз, узнах посоката всепътна и на вашия.

И раздвоен -
желая и тъй равносилно - не искам да умра.
Защото бях аз стар, а пак съм млад сред вас.
Защото хиляди неща аз нося в себе си,
но колко струват Те, когато са неизвършими Днес.
Каквото исках от света, не го получих.
Отдадох му немалко от това, което той поиска.
Да бъда и съгласен – не заслужавам нищо.
И въпреки че само скръб дължа
на този едноцветно разноцветен свят,
съгласен съм да му се отплатя със щастие.

Ще дойде ден, ще дойде,
ще видя пак света - по-друг,
и себе си - по-друг,
замислен за красивото и скръбното,
за всичко в себе си, във всички.
И ще копнея да живея,
и всепостигнал,
най-спокоен ще умра,
ще летя – ще падам, ще горя – ще гния, ако трябва,
ще търся себе си и своята душа,
ще търся себе си във всички,
и всички в себе си ще се потърсят,
ще бъда мъж, какъвто тук не се е раждал,
за да открия Таз жена, която никога не се е раждала,
но в този миг - и в целия живот,
когато само скръб дължа
на този разноцветно едноцветен свят,
заклевам се във Земната душа –
не ще пророня ни една сълза.

Димитър КУНЕВ,
1971 - 2020




Потребител:


Коментар: