Прегледи: 2879 - Коментари: 0
ПИСАТЕЛЯТ Левски - 182 г от рождението на Апостола

ПИСАТЕЛЯТ Левски - 182 г от рождението на Апостола

"Главният център е в Българско."

ОПИТИТЕ да се назове делото на Васил Левски европейско, че и общочовешко, са обречени на пълен неуспех.

Това е очевидно, не се нуждае от доказване. Но как да "определим" писменото наследство за литература, да извлечем от него естетическо съдържание, освен нравствено и философско? Защото, в предговора на книгата, аз обещах, че ще изследвам тъкмо 10-те най-прекрасни – в естетически смисъл – български книги.

Пък аз се заемам да търся в "политически" – и то не статии или поне есенца – а в писма, "единство на рационално и емоционално", каквото е сърцето, кръвта и ума на литературата. Освен това, самият Левски е написал само едно стихотворение, което в никакъв случай няма литературна стойност.

Ха сега, с какво се захващаш, Димитре? Но, чудо – като се вгледаме по-внимателно в писмата на Апостола, "изведнъж" откриваме несъмнена дарба да се изразяват с художествени образи и метафори - ярки, мощни, многопластови ако щете – очевидни естетически послания. Ще започнем с конкретен пример.

В едно писмо до Данаил Хр. Попов в Централния комитет по повод на авантюристичното поведение на Димитър Общи Левски пише така: "... Не е ли глупаво да дели от окръжието едно село и оттам да слушам думи, че аз съм бил тръгнал да си играя с хората и да ги лъжа. Това не е ли ПОМИЯ /Д.Кун. – курсивът мой/?"

Веднага чувам думите на споменатите от мене "европействащи" български критици: "Каква е темата на литературното произведение на Левски? Какви са градежните елементи и цялостното звучене на творбите му? Как едни "делови" писма могат да имат определящо естетическо съдържание?"

Е, на тези наивни, а иначе претенциозни въпросчета има много ясен отговор: Темата в цялостното творчество на Апостола е Българско /както той винаги нарича България – на това ще се спрем отделно/, ТОВА обединява в единен патос всеки ред, написан от него. А в хиляди случаи Левски изразява пряко и опосредствено емоциите си, като създава паметни художествени внушения.

"Помия" е един школски пример за художествен усет и оценка. За запознатите с "основните" мерки на естетиката е елементарно, че обектът на изкуството е прекрасното, което означава и неговата друга страна – отвратителното. А тъй като, надявам се, моята книга да бъде четена от всякакви българи, не само от литературстващи, съвсем вкратце прибавям и това "определение". Само с една дума, "помия", Левски определя изцяло нравствено и естетически делата на Димитър Общи, ние имаме асоциацията за грозно, отвратително, отблъскващо, отхвърлено от всички сетива, което е и рецепторно-емоционалната природа на изкуството. За да се изкаже една естетическа идея не е дадено "указание" колко дълга по обем да е една творба – дума, ред, 10 или милион редове. Напротив, колкото по-сгъстен и концентриран е един образ – толкова по-добро е създаденото. Та "помия" е един от стотиците сътворени от карловеца безспорен литературен феномен.

В едно друго писмо до вироглавия и самовлюбен, иначе смел негов войвода Панайот Хитов, на когото Левски е бил байрактар, има едно /не/познато на почти всички българи изречение: "Ако е з а Б ъ л г а р с к о /Бел.Д.Кун – разредка моя/, то времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме."

Е, освен че носи безспорна най-висока философска завършеност, освен че е и жизнено-философско, тази незабравима фраза има няколко – както се изразяват литераторите – видимо изказани художествени похвата – алегория, теза и антитеза, хипербола, олицетворение, синтактичен паралелизъм, анафора, метонимия, епитети... "Неподготвеният" в университет Левски употребява всички тези художествени похвати, като със свързаните чрез логическо повторение-отрицание глаголи "обръща – обръщаме" писателят /не е грешка/ създава още един национално мощен художествен образ.

Сякаш "времето" е не само метонимия на цяло Българско, а и на нашата земя, почвата, на която живеем, която ражда хляба ни, съществуването ни и е връзката на народа ни с вечността. Тук писателят спазва едно /не/писано изискване към изкуството: то създава конкретни образи, а за Левски и за всеки българин няма по-конкретен обект от Българско. В това име, в тази дума – в това изречение и във всички случаи, когато Апостола я пише, има абсолютно конкретно чувство, милионократно по-силно от абстракциите на /почти/ всички днешни български поети, писатели, художници, музикантчета. Българско! Както казах по-горе Е! – Темата на "книгата" на Левски.

Без съмнение, един от възлите на изкуството е пулсирането в единство на патетично и иронично. В едно писмо до новоприети членове в организацията писателят казва: "Дързост, братя, и напред. Вашето участие в народното ни дело ще остави имената Ви неизгладими в народната ни история. Само умно работете..." Е, "умно" не е нищо друго, освен едно добронамерено-иронично напомняне за реалността. Без да се разпростирам в теоретизиране на литературния метод на твореца Васил Иванов Кунчев, ще кажа, че той е писател реалист, което е и абсолютно очевидно. Епитетът "неизгладими" внушава могъществото на великите български планини и върхове, на твърдостта на гранита на Стара планина и на българския свободолюбив дух. Патосът на тези три цитирани изречения е невероятен, дори повредените от ционистките евтини историйки на Холивуд възприятия бумтят от вулканичната сила на "Дързост, братя..." и "...ще остави имената Ви неизгладими..." "...в народната история." В Конституцията на българската литература Писмата-Книгата на Левски е в Първи раздел.

Страшни, но епични са думите на Апостола в едно писмо до чорбаджията карловец Ганчо Милев: "С една дума, свобода или да ви пратим при черните души. Там, дето /са/ предателите, изедниците..., чийто живот искате да живеете. От днес както се забележите и докрай ще останете. Пак Ви казваме: в нашите ръце /сте/. Отговорете сами за себе си – свобода и/ли смърт!"

Левски владее свръхотлично понятията, а литературата е точна наука, която изследва човека със структурно-съдържателна цялост от понятия. "...черните души..." е съкрушително емоционално определяне на Злото, но как кратко и свръхизчерпателно е изказано, писателската дарба на Дякона-революционер е невероятна. И добавката "изедниците", огромен епитет на българското чорбаджийство, на кръвопийството на безродниците-кучета на робството. В това писмо двукратно употребеното слово "свобода" громи и въздига, пламти и братски прегръща, слънцегрее и изпраща в Ада. Чувствата на писателя са величествено-прекрасни.

Що се отнася до думата Българско, можем и трябва да си зададем въпроса защо Васил Левски навсякъде заменя с нея България? Това може да е съществен предмет на сериозно историческо или филологическо изследване, но според мене отговорът е съвсем ясен. Българинът е искал името на Родината да звучи не по гръцки, а със славянска мелодика – както е Полска, Словенско, Чешко, Хърватска, Српска. Искал е да отдели категорично Българско от Гърция, която тогава е била най-сериозната духовна, но и вече политическа заплаха за българската свобода. Да, по това време вече е звучало и Турк-ия, втората ни поробителка.

Всяко писмо на Левски е безценен извор и на житейско, но и на най-висше философско и художествено познание, на висша естетическа наслада. Моето послание към /все още/ четящите българи е да се вгледат в писмената на революционера с очите и на мъдростта, и на красотата. Ето едно писмо до Каравелов, учителя му, когото Левски надминава:

"Байо, да ти кажа една като сто! Всичките неразбории, зависти, укори, които произлизат повечето от глупостта, са причина за разделянето /на/ един народ на части и /тогава от него/ не остава нищо." "...разделянето един народ на части..." е това, което Левски като революционер, писател, българин се опитва да преодолее и премахне. Но какъв реален и страховит образ е проумял, изстрадал и /сякаш/ пророкувал Апостола.

Остава ни само да обикнем Българско така, както го е обичал Васил.

Димитър КУНЕВ

Бел.РодБг: Снимката е от Чикаго, пред Паметника на Левски




Потребител:


Коментар: